Книгомания | Блог

Menu

Марин Бодаков за сборника с разкази „Стъкленият човек“ от Ерих Кестнер

Ханс Фалада пише за Ерих Кестнер: „Неговите книги излъчват нещо чудно и окриляващо, всичко в тях е чисто, ясно и съвсем на мястото си. Техният морал е също тъй кристално ясен, приложим като че ли за всекиго и всички: бъдете почтени, бъдете добри и каквото и да се случи, си помагайте.” Всъщност, авторът на „Всеки умира сам” ни дава причините Третият райх показно да гори творбите на Ерих Кестнер – творец, който не само че не може да бъде причислен към нито един идеологически лагер в предвоенна Германия, но и въпреки двата ареста, не я напуска през войната, за да регистрира отблизо и затова още по-точно трагедията, предизвикана от националсоциализма.

Стъкленият човек” съдържа над 40 относително кратки разказа, които за пръв път биват превеждани у нас. Първоначалната публикация на повечето е в пресата – и косвено тези ударни и дълбоки творби свидетелстват за забравената днес способност на литературата да произвежда граждани на страниците на медиите. В богатия предговор Венцислав Константинов заявява, че Кестнер е майстор на хумора, но е станал сатирик, което ще рече – моралист. Това е така. От развратената си днешна гледна точка можем да кажем, че наивността и честността са морализъм. Но поне за мен остава непонятно твърдението на фашистите, че историите на Кестнер са изродени и притежават „недостатъчно здрав немски дух”. В тяхната „нова предметност” има не само топъл хумор, но и загриженост за малкия градски човек и опитите му да остане почтен под натиска на разрастващият се еснафлък. Както немалко от романите на Кестнер за деца са подходящи и за възрастни, така и разказите в „Стъкленият човек” могат да бъдат полезни в образованието на тийнейджърите заради съчетанието на смях и социална прочувственост, но още повече заради възхитителното третиране на училищния фалш и насилието. „И най-малкото дете ще схване колко безразсъдно би било да проповядваш на лъвове, леопарди и орли да хрупат растителна храна”, пише в писмо до самия себе си през 1940 г. д-р Кестнер. Писателят вече знае, че само той може и трябва да се променя, че прекалена надменност е да искаш да облагородяваш света и хората. Години по-късно Кестнер ще разкаже как през 1948 г. в Тирол са искали да заснемат филм и са се нуждаели от статисти за ролята на есесовци. Намират подходящите типажи сред учителите по ски и пастирите, обличат ги с униформи… но между снимките красивите, атлетични и най-мъжествено изглеждащи младежи отиват в кръчмата, напиват се и така, както са с униформите, превземат един автобус и почват да издевателстват над пътниците, които от своя страна сащисано решават, че Третият райх се е върнал. Слава богу, появява се режисьорът, който ги праща да си допият – и почва да се извинява на стъписаното гражданство, да обяснява, че това са актьори. Един възрастен господин казва: “В този край често съм си имал работа с есесовците, господин режисьор. Това са… същите.”

МАРИН БОДАКОВ

в. „Култура“, бр. 32, 7 окт. 2016; рубрика „Ходене по буквите“

Categories:   Uncategorized

Comments

Sorry, comments are closed for this item.