Нека първо да изясним какво наричаме древна история? Най-широките граници на периода се простират от праисторията до началото на средните векове в Европа – споменаваме континента, защото в други региони (като Китай и Индия например) времевите репери са различни.

Но иначе навсякъде по света под „класическа древност“ или „античност“ разбират гръко-римската цивилизация. Обикновено за начало се смята годината на първата Олимпиада (776 пр. Хр.), а за край на периода – падането на Западната Римска империя (476 г. ) или смъртта на император Юстиниан I (565 г.). Самият термин „античност“ идва от латинското antiquitas, буквално „древност“.

За да не се разпиляваме между многобройните текстове за Египет и фараоните, за Месопотамия и асирийците, за Леванта, Мала Азия, Индия и Китай, за маите и ацтеките в Америка, предлагаме ви селекция на най-добрите книги за класическата древност. Но ще обърнем внимание не само на елините и на римляните, а и на местното население на Балканите – важна част от античната амалгама в днешните български земи.

Може би някои от вас си задават и въпроса – а защо изобщо трябва да се връщаме толкова назад?! Ще ви посъветваме да разлистите „Книгата за историята. Големите идеи, обяснени просто“ („Книгомания“). Още в увода ще прочетете думите на британския учен Робин Дж. Колингуд: „Значението на историята е, че ни учи как постъпват хората, тоест каква е тяхната същност“. Ние не просто научаваме (като общество) как да не допускаме стари грешки; благодарение на историята всеки от нас осмисля по-добре собствения си живот.

 

Човешкото битие обаче е твърде кратко, за да стигне за всички добри исторически книги, писани някога – дори да се ограничим до гръко-римската цивилизация. Добавим ли балканските етноси, начинанието става по-трудно и от изкачването на Сизиф. Ето защо тук ви предлагаме ориентировъчна селекция от шест най-важни заглавия за древна история, от които можете да започнете вашието пътешествие в античния свят.

№ 1 е (изненада!) „Царството на славяните“ от Мавро Орбини („Дамян Яков“), пълен превод на български език. Факт е, че южният клон на тези племена влиза в досег с римо-византийската култура едва след края на V в., когато те се заселват северно от р. Дунав.

Факт е и че книгата на дубровнишкия историк днес ни се струва твърде романтична, пък и не съвсем достоверна. Но тя винаги ще е важна за нас, българите, защото руският превод на Il Regno de gli Slavi от XVIII в. е сред основните източници, използвани от Паисий Хилендарски при написването на „История славянобългарска“.

Разбира се, не славяните или прабългарите, а траките са тези, които най-дълго са били част от цивилизационния обмен с носителите на гръко-римската култура по днешните български земи. Има доста добри съвременни научни изследвания за траките, както и отпечатани извори (Ксенофонт, Полибий, Павзаний, Страбон, Диодор Сицилийски, Плиний Стари). Но като че най-удобният вариант за широката публика е том I на „Българска национална история“ („Абагар“) и по-специално главите за Древна Тракия, написани от проф. Димитър Попов и доц. Петър Делев.

 

Едно от най-важните неща, които всички ние днес (независимо от пола, възрастта и националността) сме възприели от античността, е демокрацията. А тя се появява в Атина в средата на V в. пр. Хр. и е сред основните причини за разцвета на древногръцката култура. Това ни води до №2 в нашия списък: „Атинската държавна уредба. Лакедемонската държавна уредба“ от Ксенофонт („Изток-Запад“).

Няма да ви лъжем, трудно е да се открие по книжарниците. Но основополагащите творби на този изключителен древногръцки военачалник, политик, философ и историк може да се намерят и у нас в издание на руски език: „Анабасис. Греческая история“ (АСТ). Наричат тези произведения „абсолютна класика на античната елинска мисъл“; талантливият ученик на Сократ продължава да дописва събитията там, където е спрял Тукидид.

 

№3 в класацията ни е „Старогръцки легенди и митове“ на Николай Кун. Поредната трудна за намиране книга, макар че няколко български издателства са я пускали на пазара у нас.

Чете се леко като приказка, неусетно разширява кръгозора и общата култура на всеки, който намери време за нея. Авторът Николай Албертович Кун (1877–1940) е един от най-авторитетните популяризатори на античната култура в света и макар да е написал още много книги, тъкмо митовете са му донесли най-голяма слава.

Друго търсено заглавие по същата тема е „Антична митология“ на Георги Батаклиев („Изток-Запад“), в нея имената на боговете и героите са изписани на езика на оригинала (гръцки или латински), дадени са най-важните произведения на световното изкуство, в които са пресъздадени; споменават се и начините, по които историите за тях са били възприети по нашите земи.

За онези, които искат да са информирани, но няма кога да прехвърлят 400–500 страници с митове, препоръчваме кратка версия на английски език: 30 SECOND MYTHOLOGY: The 50 Most Important Greek, с автор Robert A. Segal (само 160 страници). А ако вие сте сред щастливците с много свободно време, най-добре редувайте пълната версия на митовете с Омировите „Илиада“ и „Одисея“.

№4 е „Спартанците“ на Плутарх („Пергамент“), концентрирано познание за другата важна древногръцка държава. Самите спартанци не са били по писането, тяхното общество е залагало на строгия ред и поддържането на военната машина добре смазана.

Интелектуалецът Плутарх не е бил голям почитател на този тип култура, но все пак е оставил достатъчно сведения за тях в прочутите си „Успоредни животописи“ и „Моралии“ – най-четивните части от тях може да се намерят в тази книга. Ако я поразлистите, ще погледнете под друг ъгъл на подвига на водените от цар Леонид спартанци при Термопилите и на отражението му в холивудски суперпродукции като „300“ например.

 

№5 – „Юдейската война“, Йосиф Флавий („Изток-Запад“), e забележителна книга не само заради факта, че е ценен източник за същността на юдаизма и историята на ранното християнство, но и заради биографията на автора. Рожденото му име е Йосиф бен Матитяху (37–100 г.), достатъчно влиятелен сподвижник на фарисеите, че да бъде пратен при император Нерон да преговаря за освобождаването на задържани сънародници (и успява да се договори!).

През 66–67 г. по неволя се включва във въстанието срещу римляните (иначе съзнава, че то няма как да победи), поверяват му отбраната на Галилея. Йосиф издържа дълга обсада, остава жив и... преминава на страната на враговете.

Според някои източници тъкмо тогава се сближава с командващия римските войски в района – Веспасиан, и му предсказва корона – нали според пророчеството от Юдея ще излезе владетелят на света. А когато Веспасиан наистина става император, Йосиф усяда в Рим и продължава да пише, материално обезпечен, до края на живота си.

№6 е за „Десет цезари“ на Бари Страус („Сиела“). Там са събрани над три века от историята на Римската империя, пречупена през биографиите на 10 от най-забележителните императори. Първият е Август, последният – Константин I Велики, прекратил гоненията срещу християните и наложил Миланския едикт.

Между тях се вмества изключителният Марк Аврелий, изигран от Ричард Харис в окичения с „Оскар“-и филмов хит „Гладиатор“. Авторът на книгата е специалист по антична история и преподавател в Университета „Корнел“, така че представя исторически вярното по увлекателен начин. Макар да не е точно като във филма...

Но както хубавите ястия вървят с първокачествена гарнитура, така и основните заглавия, отнасящи се до древна история, е добре да се четат с добри справочници/речници под ръка. Препоръчваме ви Reallexicon des klassischen Alterthums или „Иллюстрированный словарь античности“ на Фридрих Любкер („Эксмо“), известен като руския Webster. Става дума за 1300 страници с общо 11 000 статии за личности, история, култура, религия и военно дело.

Около 1000 илюстрации пресъздават образите на важните лидери от епохата, ключовите събития и митични сюжети, произведенията на изкуството и предметите от бита. Изброени са над 2500 източника, така че изданието определено ще ви е полезно при навлизането в историята на гръко-римската цивилизация.