По повод 90-годишнината от рождението на легендарния актьор издателство Книгомания и журналистът Георги Тошев подготвят биографичното издание „Наум Шопов. Бележки от един живот”, което излиза на 25 март 2020 г. в рамките на популярната поредица „Любимци на публиката”. Макар и черно-бяла като полиграфия, книгата с подбрани биографични фрагменти с изповеди, спомени и размисли показва наситената, богата душевност и разноликата същност на един от най-успешните артисти в историята на българското кино и театър. Участвал е в над 70 театрални постановки, има над 60 роли в българското кино. Неговата 90-годишнина ще бъде почетена и с прожекции на филма „Личен разговор”, чийто автор отново е Георги Тошев, заснет през 2010 г. Освен че показва последните месеци на актьора, по-важно е, че запечатва сбъдването на една негова мечта: Наум Шопов от юношеските си години е почитател на джаз музиката; последният концерт на живо, който успява да посети, е този на Дюк Елингтън Оркестра по време на гостуването им в Пловдив.

Наум Шопов е една от най-загадъчните публични личности в страната, не обича да говори за себе си и не дава интервюта. Отказва поканата на Георги Тошев да запише неговите спомени. Но преди десетилетие, на прага на своите 80 години и изправял се вече веднъж пред смъртта, актьорът узрява за тази идея и чрез Кольо Карамфилов се свързва отново с журналиста с думите: „Време е! По-добре е аз да го разкажа, а не след време, когато ме няма, други да го преразказват с лъжи!“. Всички тези текстове-фрагменти, включени в „Наум Шопов. Бележки от един живот” са буквално последните размисли и послания, записани в болничната стая.

Макар през 2010 г. да излиза по случай 80-годишния юбилей на актьора луксозното албумно издание с твърди корици, новата книга Георги Тошев допълва с последния си разговор с актьора от болничната му стая, с фрагменти от недовършената пиеса „Билборд” на дъщеря му Лиза Шопова (актриса, драматург и режисьор), вдъхновена от баща й, и със спомен от Асен Мутафчиев (актьор и внук на Наум Шопов). Особено ценно в книгата по случай 90-годишнината от рождението на актьора е преводът на текст от руски критик със заглавие „Наум – между Габен и Оливие”, публикуван в том от поредицата „Актьори на световното кино”, която се разпространява в бившия СССР в периода 1964–1980 г. В него се казва следното:

„Българското кино дълго не забелязваше Наум Шо­пов. Въпреки че в театъра той вече беше изиграл роли, превърнали се в събития за сезона, а критиците бяха написали не една статия, отчитайки своеобразието на неговия талант, кинорежисьорите години наред канеха актьора за съвсем малки роли, иначе казано, за епизодични. (...)  Определят Наум Шопов като „Брехтов актьор“, изпитващ влечение към изкуството на „представяне­то“ – индивидуалност, рядко срещаща се в българска­та актьорска школа. (...) Наричаха Шопов „звукопоглъщащ“ актьор, око­ло когото никога не възниква рекламна шумотевица. Всичките му успехи се приемат като нещо естестве­но, отбелязвайки единствено неговата „самоотверже­на“ преданост към професията му.”.

За първи път се посвещава толкова дълга обзорна статия за български актьор в контекста на 60-те години на ХХ век и чиито роли са разглеждани като значими за историята на европейското кино.

В стилното издание „Наум Шопов. Бележки от един живот” са побрани над 80 снимки – прави впечатление интересното и необичайно експониране на някои от кадрите – само ръцете, само очите или челото на Наум Шопов се подават в края на страницата, лицето в различни емоционални състояния  „наблюдава” или „се крие” от читателя. Този ефект на игра, като че ли книгата отново е сцена, придава особена живост и въздействие на дизайна, дело на художника Дамян Дамянов. Сякаш това са стоп-кадри от последната  изиграна роля, а различните изразени емоции кореспондират хармонично с вглъбените и дълбоко откровени текстове.

„Наум Шопов. Бележки от един живот” разказва от първо лице впечатленията на актьора за своите роли и предизвикателства, за спомените си с редица емблематични личности като Димитър Пунев, Любо Димитров, Емилия Радева, Въло Радев, Володя Янчев, Едуард Захариев, Катя Паскалева, Леон Даниел, Асен Шопов, Благовеста Кабаиванова, Крикор Азарян, Венета Карамихова, Стефан Данаилов, Георги Калоянчев, Иван Кондов и др. По-голямо любопитство като че ли будят разсъжденията му и по чисто житейски теми като обичта и любовта, приятелството, предателството, за несправедливостта и гнева, който буди тя, за театъра и отдадеността на професията, за личните си демони, за изкуството, музиката (особено джаза), книгите и четенето, за чувството да си „на ръба”, за надеждата и спасението, за последната мечта. Все неща, които трудно узнаваме дори за близките си приятели.

Книгата проследява успешния път на Наум Шопов в театралното и кино изкуството, който започва с раждането и отглеждането му буквално в старозагорския театър в семейството на артистите Мара и Христо Шопови, със забраната да получи висше актьорско образование, с първите изяви на сцена още в ученическите години, със спектаклите първо в театрите в Стара Загора и Пловдив, по-късно вече в „Българска армия” и „Народния театър „Иван Вазов”, за изгонването от София след поставянето на „Да се провреш под дъгата” от Георги Марков и пребиваването в Бургас, за удостояването с Младежката театрална награда в Пловдив и три пъти с „Аскеер”.

 Искрено и с преданост говори Наум Шопов за талантливия режисьор Леон Даниел, който му дава възможност да се изяви на сцената – правят заедно пиесата „Хамлет”. Ключова за актьора по-късно се оказва и още една Шекспирова пиеса – „Крал Лир”, под режисурата на Явор Гърдев. Една от най-трудните роли за превърналия се в легенда актьор се оказва тази на Ленин: „Трудно. Непосилно. Нищо не ме отключваше към този образ. (...) нищо от личността на Ленин не кореспондираше с мен”. С насмешка си спомня, че е изиграл доста злодеи, особено в киното, като обобщава: „Търсех ги злодеите. Аз и Ленин съм играл”.

Филмите „Вилна зона” и „Топло” пък отключват комедийния талант на актьора; признава, че са отприщили чувството му за хумор, „успяха да извадят от мен онова странно чувство на смях, на живот, на забавление, което понякога никой не може да усети”, спомня си той.

От друга страна, макар да получава престижната международна филмова награда за мъжка роля от кинофестивала в Карлови Вари – на цар Борис в „Цар и генерал”, Н. Шопов с огорчение признава разочарованието си от родната гилдия: „Просто не ме обичаха. Не ме обичаха. Много хора не обичаха това, което аз правя. Дистанцираха се. И в театъра беше така. В това отношение съм самотник и в театъра.”

       В заключение Наум Шопов се разделя с нас смирено и с мъдрост: 

„Не съм гневен заради това, което съм преживял. С гняв не можеш да се противопоставиш... Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече за себе си и върху себе си. В театъра разбираш, че работейки за себе си, ти изпращаш чрез сцената послания до хо­рата. Слава Богу, че все още съществува това духовно пространство, този празник на човешката душа. Чу­десно е, че го има театъра – това прекрасно явление в духовния живот на човека. Той е едно светло, ярко пространство. Едно изключително платно, което съдържа в себе си културата от векове назад. Чудесно е, че го има.”

***

В поредицата „Любимци на публиката” на издателство Книгомания можете да прочетете още заглавията „Надя Тодорова. Един живот в пет тетрадки”, „Ние, артистите” от Емилия Радева, „Усмихни се, човече!” от Георги Мамалев (в съавторство с Весел Цанков).