Това е книга, която вдъхва надежда. Помага да се докоснем до огромната мъдрост, скрита в телата ни. Разкрива особен вид култура – културата да растеш с уважение към живота.

Любовта на Мира към столетниците е очевидна и заразителна. Тя пише елегантно, искрено и реалистично, с топлота и усет за наистина важното. И може би затова посланията ѝ докосват по изключително въздействащ и запомнящ се начин.

Съвременната наука знае много за активното дълголетие и за хронобиологията. Темповете, с които ние стареем, са кодирани в гените ни. Но гените не са всичко. Има нещо, което е отвъд методичните указания и научните постижения. Това е искрата. Това е неукротимата воля да ни има, това е жаждата, която не можем да приемем под формата на таблетки или вълшебен еликсир. Важна е нагласата ни за живот! За нашия живот, трептящ и деликатен като балонче в ръцете на дете. Дали можем да пренесем това балонче отвъд болки, декади, приливи и отливи? Столетниците в историите на Мира ни дават надежда. Дават истина и вяра, че е възможно.

Като свещ, подухвана от вятъра, е човешкият живот. Крехък е, чувствителен. Как да го пазим с обич, с усмивка, с грижа и отговорност, за да не угасне той преждевременно? Прочетете тази книга и открийте отговора за себе си. Защото в личната история и в емоционалната философия на всеки един от тези специални хора има невероятна сила и мъдрост.

Мира, благодаря ти за вдъхновението!

Д-р Неделя Щонова, дм специалист невролог

***

Столетниците са омайни, мъдри хора. Някои изумяват с бистър ум, ясна памет и красноречие, други са мълчаливи и умислени. Едни са весели, въпреки тежестта на годините, други са прегъбрени от тях. Някои са младолики, други – с набраздени от времето лица. Но всички, за които ще прочетете, са специални.

Столетниците са изключителни хора.

Друговремци. Останали още малко на тази земя, сякаш за да я направят по-добра.

Цялата мъдръст е в тях, цялата тежест на живота. Цялата тъга е прибрана в избледнелите им очи и цялото примирение е там. Цялата надежда таят, че младите ще дойдат да ги видят. И цялото разочарование, че тях отново ги няма.

Столетниците. От които попиваме светлина, взимаме от мъдростта им, учим се да прощаваме и да гледаме на живота откъм смирената му страна.

Защо някой губи разсъдъка си преди да е достигнал старостта, а друг минава 100 години и може безспир да рецитира стихове?

С какво се хранят столетниците, пият ли алкохол?

Обичат ли да се веселят или предпочитат усамотението?

Каква е тайната на дълголетието?