Биографии на български известни личности

Лолова, Лолобриджида и усмивките

 

Първите две срички от фамилиите им са еднакви, както и професията – поне в общи линии. И Джина Лолобриджида, и Татяна Лолова са родени актриси. Едната успя да покори Чинечита и Холивуд, а другата – всички нас тук, които обичаме театъра и киното.

Никога няма да видим имената им едно до друго в надписите след някоя прескъпа филмова продукция. Никога няма да се развълнуваме, че двете ще се състезават в една категория за наградите „Оскар“. Но това е само суета – нещо, с което любимата актриса на няколко поколения българи обичаше да се шегува.

И един бегъл поглед към биографичната справка от последната ѝ книга Дневници & делници“ под редакцията на Георги Тошев стига, за да си припомним финото ѝ чувство за самоирония: „Присъства (тя, Лолова) в международното Who is Who между Джина Лолобриджида и Шърли Темпъл“. Кратко, ясно и забавно напомняне, че макар да е поучила само „Аскеер“, а не „Оскар“, все пак е била оценена по достойнство от съставителите на международен справочник.

 

А публиката? Публиката я обичаше и винаги ще я обича – заради таланта и щедростта, с която го раздаваше

 

Но най-вече заради широките усмивки, предизвиквани с жест, с дума, с мимика, с поглед. При това и тя като другите големи в комедията, които вече не са между нас  – Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова и Георги Парцалев – искаше и можеше да бъде силна в драмата. Самата Таня Лолова си го признава в едно писмо до режисьора Христо Христов, отпечатано в същия богато илюстриран със снимки и рисунки том „Дневници & делници“ – че винаги е искала „да не е „смешната“ артистка, а артистката  на „нещата от живота“.

И в тъжните дни, когато се прощаваме с обична личност от сцената, пак ни се иска да си я спомним с усмивка. Да си представим как играеше, да чуем как говореше, да се замислим над това, което казваше. А само един филм, телевизионна постановка или скеч не стигат – но пък затова ги има биографичните книги. Там са събрани не само ролите, но и преживяванията, мислите, съмненията, срещите, разделите, любовта, приятелствата...

Няма нищо случайно в това, че в последната си автобиографична книга Татяна Лолова разказва повече за другите, отколкото за себе си. И това е щедрост, присъща на големите в изкуството: само най-талантливите намират красиви думи, за да оценят по достойнство дарбите на партньорите си.

 По страниците на „Дневници & делници“ са нахвърляни емоционални потрети на „тъжния клоун Георги Парцалев“, на „гениалния бурлак Георги Калоянчев“, на „боготворената Невена Коканова“, на „привнесения шоп Кольо Анастасов“  и още именити актьори. Сякаш чуваме гласа на Таня, докато четем как е била най-щастлива с партьорствата и с приятелствата. Толкова щастлива, че е успявала да се забавлява и със ситуациите, в които млади любители на селфитата с известни хора са я „разпознавали“ като... Стоянка Мутафова.

Ето как са описани реакциите на двете великолепни актриси в „Дневници & делници“: „Стояно, омръзна ми да ме бъркат с теб. „Таньо... и мен ме бъркат с теб.“ Наблизо ни слуша Константин Коцев. Малкият Пацо – голям артист. Той пък беше завършил право преди ВИТИЗ. Тихо промърморва: „Много важно, и мен ме бъркат с вас!“.

Шегата настрана – само с гледане на телевизия не става. И точно защото един любознателен читател никога не би допуснал подобна грешка, е добре да припомним още няколко биографични книги за български артисти.

За някои от големите имена у нас са писани и повече от една, но то е защото публиката ги търси, а тиражите свършват бързо. Сред тези герои от биографичната проза е и вихрената Стояна, която изпълни мечтата на всеки артист: да бъде аплодиран на сцената до последно.

Каква беше тя в театъра? Какво я държеше изправена – въпреки тежестта на годините? Защо продължаваше да играе и след като навърши 90? Отговорите са в „Стоянка Мутафова: Добър вечер, столетие мое“ от нейната дъщеря – Мария Грубешлиева-Муки.

Но, разбира се, не броят на изиграните роли определя кой ще остане в паметта на публиката и кой ще бъде забравен. Григор Вачков си отиде, преди да навърши 50, но силното му присъствие в киното и в театъра остави ярка следа. За някои той си остана Митко Бомбата от „На всеки километър“, за други – Постол войвода от „Мера според мера“.

Най-големите му почитатели сигурно още си го спомнят в постановките по текстовете на Йордан Радичков. А ако са започнали да забравят таланта му – винаги могат да потърсят „Пратеник на мъжки времена. Спомени за Григор Вачков“ от Юрий Дачев, Мартина Вачкова и Силвия Вачкова.

Особено ценно за читателите е публикуването на писмата и дневниците на актьорите – както в книгите на Татяна Лолова и за Григор Вачков. Дори набързо записаните мисли, пръснати по малки листчета може да станат част от добра литературна основа, ако има кой да си даде труда да ги събере и публикува – както направи Георги Тошев в Катя Паскалева. Жените в мен“.

 

           

 

Неслучайно свикнахме да се доверяваме на този автор и редактор на книгите за актьори. Той доказа, че има подход и към тях, и към темата за артистичното безсмъртие със заглавия като „Невена Коканова. Години любов“ и Наум Шопов: Бележки от един живот.

Все имена, които предизвикват възхищение и респект - на хора, от чието присъствие не искаме да се лишим и след като са си отишли от този свят. А докато четем, разбираме, че дори те, най-обичаните, най-търсените, най-награждаваните са имали мигове на горчива равносметка.

Ето какво изповядва големият актьор Наум Шопов: „Знаеш ли какъв път съм изминал? Не го пожелавам на никого...Защото щях да бъда много по-добър човек, много по-общителен. По-добър актьор щях да бъда...“ Но след това обобщава: „Не съм гневен за това, което съм преживял. Защо да съм гневен?... Гневът не е средство. Средството е да издържиш.“

Специално внимание заслужава и книгата  Георги Парцалев: Хамлет от град Левски“, защото там Георги Тошев търси недоизказаното и намира причините за тъгата зад най-популярната усмивка в България. В главата „Вредният елемент“ са изнесени не само подробности от личния живот на актьора, премълчавани с години, а и фактите около интереса на Държавна сигурност към него.

Авторът на книгата е стигнал чак до името на офицера от ДС, който е „отговарял“ за Парцалев, но от уважеие към семейството му не разкрива неговото име. Затова пък публикува писмените свидетелства – донесенията за „подозрителната“ дейност на всенародния любимец.

       

 

Георги Парцалев е знаел за това. Как ли го е приемал? По-важното е, че е успял да го загърби с вроденото си благородство:

„Живея не за себе си, а за хората... Карам ги да бъдат оптимисти, да вярват в доброто, в съвършенството, да приемат различното.“

 Такива са големите. И затова усмивките им няма да бъдат забравени.