Истории от ръчния багаж

За автора

Откъси от „Истории от ръчния багаж“

Годината 1994-та бе паметна. България стигна до полуфиналите на Световното по футбол в САЩ, а Нелсън Мандела стана първият чернокож президент на Южна Африка. Китай влезе в интернет, а Елцин излезе от Германия. Изтеглянето на последните руски войски от Европа се смяташе за официалния край на Студената война. Дори в Близкия изток новините бяха добри – Арафат, Перес и Рабин взеха заедно Нобелова награда за мир. Исках да пиша за всичко това и започнах работа във в. „24 часа“само на 21 г., току-що завършил първи курс във Факултета по журналистика.

През 2000 г. заминах за Триполи като специален пратеник по случая с българските медици. Работих по този казус до самия му край през 2007 г. Междувременно бях военен кореспондент в Афганистан (2001) и Ирак (2003–2004), отразявах и други регионални конфликти, предимно в Близкия изток и Африка. През 2008 г. след пътуване в Северна Корея се посветих на нещо по-различно – проблемите на Корейския полуостров. Попътувах доста из Азия, после и в Латинска Америка, където интересните сюжети те застигат както си вървиш по улицата. Върнах се за по-дълго в Африка през 2013 г., за да участвам в телевизионен риалити формат, който бе повече забавление, отколкото изпитание. В дивото имах интересни срещи с животни и още по-интересни с хора. Предполагам, защото винаги съм бил по-любопитен към човешкия вид.

***

Когато през 2015 г. кацнах в еритрейската столица, не вярвах, че може да има такъв изоставен и забравен град музей. По централния булевард „Харнет“ се нижеха една след друга сгради – перли на архитектурния модернизъм от началото на ХХ век. Толкова арт деко на едно място няма и в Маями Бийч, Флорида! Късно следобед онази половина от населението, която не продължава да пие сутрешния си джин с тоник, заема уличните маси по кафетериите в центъра за един традиционен ритуал, наречен macchiato passeggiata. Макар да звучи претенциозно, това не е нищо друго освен добре унаследена италианска кафе култура. Пиеш еспресо с млечна пяна в малка стъклена чашка и зяпаш кой минава по улицата.

Възрастните мъже тук по правило се носят с бели ризи, тъмни костюми и шапки тип борсалино, а повечето барове изглеждат като от времето, когато Федерико Фелини се е срещнал за първи път с Марчело Мастрояни. Когато забележат чужденец, местните преодоляват изненадата си само за няколко секунди и го подхващат фамилиарно на италиански: Buona giornata, come stai? И просто няма излизане от този филм, докато не настъпи времето за режима на тока. Тогава бумтенето на генераторите влиза в оглушителен спор с илюзиите за „долче вита“. Да, в Еритрея времето наистина е спряло, както впрочем и електричеството, и топлата вода.

Видео от представянето на книгата