Венелин Митев и възстановяването на националната памет

Къде минава границата между патриотаря и патриота?

Няма нужда да сравняваме определенията в тълковния речник; фалшът в поведението на хората от първата категория бързо бива разпознат и от публиката, и от електората. За разлика от тях истинските патриоти не са нито шумно декларативни, нито втренчени в осребряването на любовта си към родината.

Тази все по-рядко срещана порода хора продължава да се вълнува от възстановяването на поочуканата ни национална гордост и да търси поводи за сплотяване, а не за разделяне на българите. Как точно? Всеки според професията си.

Журналистът и писателят Венелин Митев (1942–2021) посвети последните години от живота си на възстановяването на националната ни памет с поредица документални книги, в които разказа за дарбите, откритията, постиженията и житейските перипетии на прочути или пък незаслужено забравени наши сънародници.

Още с „Прогонените гении на България“ (Книгомания) авторът предизвика същински медиен водовъртеж. Портретите на 28 учени, изобретатели, музиканти, художници, поети и писатели, станали световноизвестни след напускането на родината, развълнуваха широк кръг читатели. В един от най-дългите и най-интересните очерци от „Прогонените гении на България“ – за Асен Йорданов, Венелин Митев написа:

„Мисля си, че ако не беше българин, а американец, за Асен Йорданов непременно щеше да има филм като „Авиаторът“ с Леонардо ди Каприо в главната роля...  Животът на нашия Асен Йорданов – човекът, който поставя началото на българската авиация, блестящият авиоконструктор, героят от Първата световна война, авантюристът и повелителят на харем с красавици, каскадьорът в Холивуд, приятелят на световни знаменитости, е не по-малко интересен и драматичен от живота на Хауърд Хюз. Но, за съжаление, ние си нямаме сценаристи като Джон Лоугън и режисьори като Мартин Скорсезе... А може би вече обръгнахме нашите кинаджии да пилеят пари за блудкави сапунки и екшъни за измислени герои, вместо да правят филми за големите българи, с които да се гордеем пред света? Красноречив в това отношение е фактът, че най-популярната книга на Асен Йорданов – „Вашите криле“, библията на пилотите от цял свят, беше издадена у нас цели 79 години след излизането ѝ в Ню Йорк.“

За наше съжаление на Венелин Митев не му достигна време да осъществи идеята си за отделна книга, посветена на Асен Йорданов. Още поне един негов ръкопис остана недовършен. Но затова пък отново „Книгомания“ подкрепи идеите му за реабилитирането на т.нар. невъзвращенци, като издаде продължението на бестселъра „Прогонените гении на България“ под заглавие „Българи, за които говори светът“.  

Книгата побра още 21 истории за забележителни учени с блестяща кариера в САЩ като Атанас Раденски и Виден Табаков, за хора на изкуството или на перото като Антон Дяков, Емил Камиларов и Стефан Груев, за откриватели като сугестолога Георги Лозанов и изобретателя на бързите велоболиди Георги Георгиев.  Присъствието на личности, около чиито постижения още се водят спорове – като историка Ганчо Ценов и биохимика Продан Христов, ни най-малко не намали интереса към книгата. Напротив – тъкмо този подход направи Венелин Митев ясно различим сред авторите с афинитет към непоклатимите авторитети.

В „Българи, за които говори светът“ Венелин Митев подготви почвата и за още едно, по-различно продължение на темата с есето за Александър Александров – разузнавач, ерудит и полиглот, прототип на легендарния филмов герой Индиана Джоунс. Между редовете за необикновената му съдба четем: „..разузнаването е колкото професия, толкова и призвание. Трябва да има и известна доза авантюризъм, но ако няма патриотизъм, няма и добро разузнаване, няма и пълноценен разузнавач. Като един от основните инструменти на външната политика на държавата разузнаването е призвано да защитава националния интерес“.

Съвсем закономерно последва сборникът „Тайни и загадки на „тихия фронт“. Животът на големите български разузнавачи“ (Книгомания). В нея се намери място и за най-известния полицай от царско време Никола Гешев, и за не чак толкова популярния организатор на модерното разузнаване у нас Димитър Генчев. Сред имената на героите в книгата са Васил Зикулов, Ангел Марков, Пеньо Пенев, Тодор Бояджиев, Димитър Вандов, Димо Станков, Пеню Костадинов и Владо Тодоров – „единственият генерал от ДС, лежал и във „фашистки“, и в „демократичен“ затвор“.

Макар че повечето читатели сигурно са се досетили какво налага издаването на такава книга, авторът поясни в предговора си:

„Идеята да се захвана с нея зрееше у мен от доста години, така че не можех да не я напиша. И то по две причини. Първата е, че цял живот съм се вълнувал от забуления в тайнствено-романтичен ореол живот на разузнавачите, изпълнен с толкова приключения и опасности. А втората е, че през последните години на българските специални служби бяха нанесени непоправими щети, които представляваха сериозен риск за националната ни сигурност“. Всички помним как стана това при избирателното разсекретяване на досиета, с „поставянето на знак за равенство между оперативното понятие „сътрудник“ и моралната категория „доносник“. И с внушенията, че „разузнаването и контраразузнаването са мръсни думи и ненужно зло“.

Авторът, разбира се, направи уговорката, че във всички тайни служби по света има хора, които се поставят в услуга на чужда държава или  организация – по идеологически причини или (по-често) заради пари и други изгоди. Факт, който се потвръждава и към днешна дата с разкритията, за които слушаме по новините.

Така е при авторите на документални бестселъри: те умеят да грабнат вниманието на аудиторията с важни теми, които не губят актуалното си звучене. И винаги намират още един ракурс към забележителните личности от историята.

Каквото и да сте чели досега в учебниците или в специализираната научна литература за цар Иван-Асен II, за князете Батенберг и Фердинанд, за премиерите Тодор Бурмов и Стефан Стамболов, за комунистическите лидери Георги Димитров и Антон Югов, пак ще откриете нещо ново за тях в „Големите любови на български царе, министри и авантюристи“. Сходен е случаят и с „Големите любови на български поети и писатели“, и с „Големите любови на български артисти, музиканти и художници“. Защото Венелин Митев знаеше как да покаже човешкото в идеализирания образ.