„... Йоще миг - ще падне заветният хълм. Изведнъж Радецки пристигна със гръм...“

 

Едва ли има българин, който да не е изпитвал вълнение при рецитирането на Вазовите стихове. Одата „Опълченците на Шипка“ винаги ще е сред най-емоционалните ни асоциации с националния празник на България – 3 март.

Защото напомня за дните на върховна саможертва, без които нямаше да се стигне до подписването на Санстефанския мирен договор в края на на Руско-турската война от 1877-1878 г.  Защото потвърждава, че свободата не ни е дадена даром.

И сякаш не е трудно да си представим картината на тази решителна битка. Ами хората, които са я водили? Какво знаем за генерали като Радецки и Столетов  – или днес за мнозина те са само имена на улици и булеварди?

А дали софиянците, преминаващи ежедневно край паметника на Царя Освободител, са чели как и защо Александър II е отличил генерал Радецки след участието му в защитата на прохода? Не, не става дума за поредния орден, а за златна шпага с диаманти и надпис: „За отбраната на Шипка от 9 до 14 август 1877 година“.

Такова оръжие се е давало на висши офицери, и то не за добре планирана операция, а само за изключителна храброст. Каквато е проявил Фьодор Фьодорович Радецки в най-критичните часове на османската офанзива, повеждайки лично стрелкова бригада срещу многочисления противник. Казват, че когато Столетов го посъветвал да язди по-бързо под турския обстрел, Радецки задържал коня си на място и отвърнал презрително: „Подлеци, и да стрелят не могат!“.

Няма как да сме сигурни в размяната на репликите между двамата генерали, но до нас все пак са достигнали достоверни извори на информация не само за бойните действия, а и за личните качества на героите от войната. Сред тези източници специално внимание заслужава книгата на неизвестния за широката публика у нас американски военен кореспондент Едуард Кинг.

В пет от главите на неговата „Европа в буря и покой“ издадена през далечната 1888 г., става дума за преките му впечатления от България на прага на Освобождението. Тези особено ценни за нас страници вече може да се прочетат в красиво оформен малък том под заглавие „Руско-турската война през погледа на един американски журналист“, с предговор от историка проф. д-р Пламен Митев.

Според него е важен именно фактът, че не става дума за набързо нахвърляни фронтови записки (в случая за „Бостън джърнъл“), а за добре осмислен текст с мащабен поглед върху събитията от 60-70-те години на XIX век. При това от автор, неизкушен от балканските страсти и сръчен в нахвърлянето на портрети.

Как е описан Радецки в тази книга? Едуард Кинг го вижда като уравновесен и добросърдечен командир „от старата школа“. Изглежда му „изцяло лишен от ентусиазъм до последния момент, когато се мобилизира и действа светкавично“. И още: „Външно прилича повече на съдържател на магазин, отколкото на генерал“, но се хвърля сърцато в боя „като момче на 20 години“.

След прочита на „Руско-турската война през погледа на един американски журналист“ и други имена от учебниците по история ще придобият жизненост – като Суворов, Скобелев или Великия княз Николай, видян да приготвя черен дроб за вечеря на фона на музика от Офенбах.

Със сигурност читателите ще разгърнат с особено нетърпение страниците на Глава LXXXV – особено в частта, в която става дума за българските мъже, както и Глава LXXXVIII – за българското опълчение и националното битие.

Ето и един показателен цитат оттам: „Че българите полагаха сериозни усилия да си помогнат сами, беше видно ... бяха въоръжени, имаха нещо като униформи, носеха ленти от бяло платно, украсени с кръста върху червените фесове, които бяха носили под турска власт, и издирваха под дърво и камък башибозуци и черкези... И беше хубаво да видиш тези мъже, които в продължение на векове са били – поне според оценката на световното мнение – само боязливи селяни, как най-неочаквано завявяват своето право на независимост. А защо да не бъдат независими? Българите имат история, която ги поставя в по-благоприятна позиция в сравнение с други малки народи, доста по-гръмогласни в претенциите си...“

Уви, въпросните мъже ще си останат безименни за нас. Но фактът, че са описани от очевидец по този начин, ще ни направи малко по-скептични към бъдещи обобщения на тема „робски манталитет“, каквито обичат да правят някои социолози.

 

Специално подбрана колекция от книги по повод националния празник 3 март можете да видите тук.