Пътят към кея на Уиган (твърда корица)

Изненадващо, но обяснимо е, че "Пътят към кея на Уиган" е единствената книга на Оруел, която все още не е издавана в превод на български, тъй като на пръв поглед изглежда твърде тясно насочена към описание на английския Север през първата третина на века и следователно твърде конкретна и лишена от очакваната универсалност. Тя обаче е ключов сегмент – Дарвиновото липсващо звено, което помага на заинтересования да попълни пъзела на авторовия живот и да оцени по достойнство всяка негова литературна или изследователска творба преди и след това.

В първата част Оруел подробно описва условията на труд и живот на миньорите в Ланкашър и Йоркшър. В ума на добросъвестния историк винаги се прокрадва съмнението за достоверността на написаното от първо лице – мемоарите (с жанровите характеристики на които книгата е съпоставима) обикновено биват цитирани като малко надеждни източници на сведения. В конкретния случай обаче подканвам читателя да допусне, че фактите са с най-висока степен на точност – не само защото авторът е публицист и следователно може да се приеме, че е по-обективен от средния писател, а и защото музеи, университети и други институции в районите, които описва, днес независимо потвърждават почти всяко негово твърдение.

Във втората част Оруел напълно изоставя фактологията и прякото наблюдение на социалната реалност, за да даде воля на философските си размисли относно социализма и фашизма.

Книгата не остава важна за днешните поколения само защото живо описва условията на битието през трийсетте години, а защото въпросите, които авторът задава, и темите, които изследва – както е свойствено за него – са вечно актуални и се отнасят до множество съвременни проблеми. Основният сред тях е класовото разделение. Всяко следващо поколение автори настоява, че то е надмогнато, но сякаш пълните и категорични твърдения на Оруел остават най-неоспорими и до днес. Ключовата му цел е освобождаването от класовите предразсъдъци, а "Пътят към кея на Уиган" е знаковата му творба в тази насока.

Ако пишеше през XXI в., Оруел вероятно щеше да посети кобалтовите мини в Демократична република Конго, откъдето се добиват материали за батериите, задвижващи живота ни, да надникне във фабриките в Индия и Пакистан, където се произвеждат марковите дрехи, или китайските заводи, експлоатиращи деца, за да ни накара да направим необходимото умствено усилие, което да свърже консумацията на ежедневието ни с труда на черноработника.