Призракът на Александър Волф

Разгадаването на Газданов е продължителен процес отвъд прочита на произведенията му. Разбира се, един такъв процес предполага наличието у читателя на известен интелектуален багаж, за да долови заложените в текста съзвучия и алюзии - от Библията през Е. Т. А. Хофман до Е. А. По и от Пушкин през Гогол и Лермонтов до Достоевски. Особено отчетливо са проследими те в романа "Призракът на Александър Волф", писан с оглед на бъдещото му филмиране и затова по изключение с по-разгърната фабула: злото, което поражда зло, убийството, даващо мимолетно чувство за власт над творението и съдбата, изпитанията и чуждостта на войната и изгнанието, заседнали като базисно преживяване в човешката душа, нанесли ѝ страшни поражения и разбудили дремещите в нея митологеми. Основният му мотив е двойнствеността като постоянно състояние на човека и духовното му раздвоение вследствие на травматични преживявания, които го преследват като призраци. Фамилията Волф ("wolf" – англ., нем. – вълк) в този контекст не е случайна. Представата за превръщането на човека във вълк, явяващ се едновременно жертва и хищник, е в основата на много митове, а оттам и на литературни образци. В случая тя е въплътена в образа на Александър Волф, който бавно умира вследствие не на физическата си, а на душевната си травма, на разделението на физическия и психо-емоционалния му живот, на зейналата в него празнота. Ето защо той изпитва влечение към смъртта като към средство за освобождение, но същевременно поразява живите хора и отнема жизнеността им, опитвайки се да запълни тази празнота. Дуелът на безименния аз-герой с Волф е дуел за възстановяване на чувството както за собствена цялост, така и за целостта и смисъла на съществуването. Но без да знае, че двамата ще се срещнат повторно, аз-героят непрекъснато води същия дуел в съзнанието си, което е едновременно субект и обект – то наблюдава и се самонаблюдава, и изследва как се пречупват през него човешки взаимоотношения и събития и какви трансформации пораждат във вътрешния му свят. Способността на Газданов да увлича читателя до степен на упоение през различните състояния на този вътрешен свят е една от компонентите на магичното в писателския му стил. Рефлексивността и медитативната красота на текста създава усещане за сгъстяване на време и пространство. То е прекъсвано през известни интервали от сухи казионни изрази като отглас на дисхармонията в полето на житейската реалност, които за кратък момент изтеглят читателя до нея, преди той да бъде отново потопен във фантастичното и фиктивното, за да се изпълни с разбирането колко нереална е реалността, колко огледална. А директното присъствие на двойници в огледалото (битието на човека), били те хора или явления, провокира и стимулира освобождаването му и от собствените му сенки, от собствените му демони, и на практика е целебно.

Гайто Газданов (1903-1971), едно от най-ярките имена на руската емигрантска литература, започва творческия си път във Франция, но до края на живота си пише на руски език и се смята за руски писател. Поетът символист Вячеслав Иванов определя неговия уникален стил като магически реализъм.