Поезия 1961-1982. “Захарий Стоянов“

Двадесет години след това. От 1962 до 1982. Случиха се много неща и тези стихотворения са нещо като дневник, като разказ за живота ми - от младостта към съзряването. Бях учител в Малко Търново, после драматург и режисьор в Бургаския театър. Постепенно поезията беше изместена от драматургията и режисурата. Пишех все по-рядко стихове, но никога не престанах, разбира се. Този втори том от моята поезия е разнообразен като теми: любовта, семейството, остаряването, театъра, преходността на времето и отново смъртта... Първата ми стихосбирка излезе през 1963 година. Тя се казваше Всичко ще изпитаме и благодарение на нейния редактор Добри Жотев беше почти изцяло любовна. Нещо нетипично за времето. Едни критици жестоко я разкритикуваха, другия я обявиха като манифест на поколението на най-младите. На следваща година излезе втората ми книга Едно дете говори с баща си - посрещната с възторг и дори награда, а след това забранена цели 20 години. Не съм пресявал нищо от това, което съм писал на така наречената партийна тема. Не се срамувам от нищо, защото съм бил пределно искрен. Поемата А аз ще продължа също беше забранена. Публикувах я за първи път също след 20 години. А сега се появява отново на бял свят след нови 20. Много от тези стихотворения са посветени на Ивана - писани на една и съща дата през годините - 18 юли, нейният рожден ден. Сега част от тях още се пеят като песни: Младостта си отива, Остаряваме бавно, Семеен спомен за Поморие, Моето мъжко момиче... Недялко Йорданов