Писмо до света

Емили Дикинсън е от трудните фигури в световната поезия. При нея нещо се съпротивява срещу клишетата на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всичките й критици си служат с думите „тайна“, „гатанка“, а и самата тя също ги употребява:

През гатанката накрая
мъдростта търси път…

През годините тя написва почти 1800 стихотворения, от които приживе публикува само седем – останалите са разпръснати в тетрадки, писма, по хвърчащи листчета. След нейната смърт ги намират в чекмеджета между квитанции, рецепти, изрезки от вестници и кълба конци. В световната литература надали има друг автор, който да е бил така безразличен към общественото признание:

Колко е мрачно да си никой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва…

Дикинсън е от онези творци на художественото слово, които и след смъртта си имат, да го наречем, „лично присъствие“. Атанас Далчев, комуто дължим първите български преводи на Емили Дикинсън, разказва, че когато за пръв път му попаднали нейните стихове, „сякаш някой влязъл в стаята“!… Поетесата обогатява редицата на нашите невидими приятели, които ни нашепват от книжните рафтове, учудена и учудваща сред останалите величествени фигури, някак „недокарана“, „непривчесана“, странна, но винаги будеща симпатии. Започнем ли да я четем, тя ще „влезе в стаята“ – такава, каквато е на портрета: грозна и хубава, дребничка и ярка, с изцъклени, напрегнати очи, вгледала се в удивителното зрелище на света. Тя е отгатнала приживе дори и това, че ще продължи да бъде между хората – разбрала е, че само през голготата на нейния безцветен пожертван живот се стига безсмъртието на големия поет.

Този свят не е заключение.
Веригата почва – оттук –
невидима – като музика,
но сигурна – като звук.

Не я отгатват учените –
ще я съзреш едвам,
когато презреш – потомствата
и се разпънеш сам.