Ние. Дневник на падението

Разбрахме, че не ни трябва и никога не ни е трябвала никаква нова Русия.
Трябва ни само Русия, каквато беше по-рано: имперска, заджуркана по един или друг начин, и няма какво друго да измисляме.
За нас няма друго бъдеще освен миналото.

Ала имам ли право, след като не предвидих нито войната, нито фактически народното съгласие с нея, след като сега се намирам в политемиграция, а в Родината си съм заклеймен като чуждестранен агент и съм обявен за издирване, да говоря от името на този народ?

Пък и кои са тези „ние“? Може ли да се опише прословутият „руски народ“ или „многонационалният народ на Русия“? Може ли да се намери какво е общото между всички живеещи в Русия хора освен задължението да плащат данъци на Кремъл, да жертват живота си за него във военни авантюри и червения паспорт? Дали изобщо интелигенцията или средната класа са неотделима, съзвучна на тези условни „маси“ част от него?

Въпроси без отговор.

И все пак ми се струва, че понякога съм успявал да почувствам и уловя някакви комплекси, някакви болезнени точки, някакви стремежи и мечти, превърнали се в общ знаменател за много и твърде различни мои съграждани. А когато нанизваш тези статии в хронологична гирлянда върху сюжетната линия на превръщането на Русия от страна, опитваща се да бъде нормална, в държава, отритваща нормалността – те започват да приличат на истински дневник на масовото съзнание и на колективното несъзнателно.

На дневник на падане в черна дупка.

Разбира се, ние тъгувахме за империята. Разбира се, мъчно ни беше за величието.
Щом Западът не можа да ни обикне, искахме поне да го е страх от нас както преди.
Вътре в страната си останахме безправни и нищожни мравки, но имахме нужда поне да се гордеем с мравуняка си.