Едва ли има друг български културен деятел, който като Стилиян Чилингиров толкова автентично, подробно и с удивително чувство за историчност да е документирал своите впечатления за съвременници и събитията, на които е бил свидетел. Съхранени са десетки тетрадки от по няколкостотин страници с негови дневници, онасловени "Моите делници", и почти още толкова страници с мемоари на писателя. Липсват излишни битови подробности – Чилингиров не ни е предоставил възможността да разберем в житейски план какви събития са сполетявали него и семейството му. Но пък ни е дал широка панорама на случващото се в обществения и културния живот и то не само в столицата.
Интригуващи са наблюденията му върху литературни приятелства, обществени и писателски кавги, успехи и провали на книги и автори, вълнувал се е от измеренията на конкретни личности. Чилингиров не спестява оценките си за случващото се. И най-важното – стреми се към обективна характеристика на събитията, поставя ги в контекста на цялостния интелектуален живот, не разкрасява или омаловажава фактите. Тези качества превръщат спомените и дневниците му в документи, които могат да бъдат надежден източник на сведения за културната ни история през първите четири десетилетия на ХХ век, която все още е само частично документирана. В разговор с Владимир Русалиев по повод спомените си Чилингиров казва: "Аз се затворих в тази стая и работих тъй, както никога друг път." А в дневника си отбелязва: "Така, както предлагам спомените си, приличат на блок от руда. От тях не е очистено всичко, което трябва да отпадне. Това оставям на бъдещето."
Дневниците на Чилингиров не са публикувани досега. Някои от тях са преписани на пишеща машина от неговия син Добромир, но по-голямата част са в ръкопис. Почеркът на Чилингиров още от ранните му години е твърде нечетлив, а след четирите инсулта, които преживява през 50-те години, става още по-труден за разчитане.