Мемоарите на едно жълто паве. (Георги Данаилов),

Беше зима. Ама каква зима. Снегът захлупил цялата земя. Една късна вечер се завръщах героично но внимателно от дома на моя възрастен приятел, който правеше най-хубавото вино в градчето и обичаше да казва: От това вино колкото повече пиеш сутрин по-бодър се събуждаш! Улицата беше пуста. Снегът болеше очите ми и ме караше да примижавам. Странна работа, не се виждаше, а се усещаше по бузите и клепките и сякаш валеше само около уличните лампи. Беше хлъзгаво и няма защо да обяснявам, че ходех леко разкрачен. По едно време се подхлъзнах, задържах се и тогава видях човек в канавката. Лежи възнак и не шава. Умрял! Приближих се плахо. Не, не беше умрял, а си спеше. От устата му излизаше пара и около устните и по мустаците му имаше висулки, а от носа му се беше образувала бяла купчинка. Престраших се и го побутнах. Не помръдва. Хубаво е да спасяваш хора от бялата смърт. Хванах го под мишниците, надигнах го и седнах на задника си. Но, едно време бях силен, напрегнах се, изправих се и го помъкнах. - Къде живееш, бе човек Той не отговори. Тръгнах наслуки надолу по улицата, в тази посока ми беше по-лесно да го влача. Пъхтях, краката ми се подгъваха, взех си белята с този човек, по едно време той изсумтя и ми се стори, че казва: -Тук! От дясната страна на пътя имаш къща, тя беше по-ниско от улицата и до вратата й се стигаше по няколко засипани от снега стъпала. - Тук ли Той измуча утвърдително. В този миг усетих, че силите ми ме напускат, тласнах го надолу, той се хързулна с краката напред, те се блъснаха в дървената входна врата.От удара тя се отвори и човекът се намъкна наполовина във входа. И изведнъж проговори: - Влез да пием по едно!