Когато луната снизхожда

Дългоочакваният роман „Когато Луната снизхожда“ на Надя Хашими, автор на 

„Перлата, която се освободи от черупката си“.

Ще дойде ден, в който няма да хвърляме със страх поглед през рамо, нито пък ще спим с едно отворено око на земя под наем, нито пък ще изтръпваме при вида на униформа. Ще дойде ден и ние ще имаме място, което ще наречем дом. Ще отведа тези деца колкото се може по-далеч; ще се моля да стигнем това място, където в тишината на техния унес и аз ще намеря покой.

Завладяваща история за майка, която търси сигурност за себе си и своите деца в свят, в който няма място за тях…

Ферейба вярва, че след трудното си и пълно с разочарования детство, което завършва с уреден брак, може да живее нормално в Кабул със своя съпруг и децата им. Но идването на власт на фанатичните талибани преобръща всичко.

И сега тя трябва да бяга – надеждата е някак да се добере до Лондон при семейството на сестра си. Пред тях лежи невъзможен път през няколко държави, осеян със заплахи и опасности, но и на срещи с неочаквани благодетели и спасители. Презирани и отхвърляни, Ферейба и децата ѝ стават част от лавината бежанци, която залива европейските граници.

И дори когато е разделена от сина си, майката няма избор. В името на останалите си две деца тя трябва да продължи напред. С вярата, че съдбата все пак ще го закриля и ще позволи да са отново заедно.

АвторНадя ХашимиИздателствоСиелаISBN9789542832768Година на издаване2021КорицаМекаСтраници376Формат60/90/16ЕзикБългарски
ОПИСАНИЕКОМЕНТАРИЦЕНИ ЗА ДОСТАВКАКакво ми беше обещал моят ангел от градината преди толкова години?

„Когато вървиш в тъмното, аз ще те следвам и ще хвърлям светлина по пътя ти. Когато мислиш, че си сама, аз ще те на¬глеждам. Не забравяй това! Премести единия крак пред другия и давай смело напред.“
Притворих очи и се замолих да не ме е забравил.

Пролог

ФЕРЕЙБÀ

Макар да мислех, че обичам да съзерцавам децата си, докато спят, сега, в тишината на техния унес, тревожните ми мисли непрестанно се връщат към пътуването ни. Как се случи така, че съм тук с две от трите си деца, свити върху мъхнатата покривка на хотелската стая? Далеч от дома, далеч от познатите гласове.

Европа от годините на моята младост беше земя на модата и изтънчеността. Благоуханни кремове за тяло, жакети с елегантна кройка, всепризнати университети. Кабул благоговееше пред светлокожите империалисти отвъд планините Урал. Трепкахме с клепачи, когато гледахме към тях и смесвахме тяхното съвършенство с нашата племенна екзотика.

Кабул рухна, фантазиите на моето поколение го последваха. Лъскавата разточителност на Европа вече не беше пред очите ни. Погледът не стигаше отвъд улицата ни, така гъсти бяха перата на войната. До момента, в който със съпруга ми решихме да избягаме от родината си, привлекателността на Европа се свеждаше до една-единствена нейна прелъстителна отлика – Европа беше мирна.

Отдавна вече не съм младоженка, нито пък млада жена. Аз съм майка и съм по-далече от Кабул откогато и да било. С децата ми прекосихме планини, пустини и океани, за да стигнем до мрачната хотелска стая тук. Крайно неизтънчена и неблагоуханна. Тази земя не беше каквото очаквах. Добре все пак, че всичко, за което копнеех от дистанцията на своята младост, вече не е от значение за мен.

Нищо от онова, което виждам, чувам и до което се докосвам, не ми принадлежи. Чуждестранността на дните болезнено пари сетивата ми.   

Не смея да обезпокоя децата си, колкото и да копнеех в сърцето си те да се събудят и да прекъснат мислите ми. Оставям ги да спят, понеже зная колко са изтощени. Ние сме една изнурена команда, понякога твърде обезсилени дори да се усмихнем едни на други. Колкото и да ми се спи, аз се чувствам задължена да стоя будна и да се вслушвам в нервното пулсиране в главата си.

Решителните стъпки на Салиим по коридора вече не стигат до слуха ми.