Философската вяра

Доколкото философската вяра има своя корен в неудовлетвореността от ограниченото емпирично знание и доколкото е възможно да се преодолее суеверието на едно тотално познание на света, то тъкмо на нея, на философската вяра, се отрежда дързостта да отправи поглед към трансцендентното, абсолютното битие, обхващащото (das Umgreifende).

Ясперс обръща специално внимание на радикалната разлика между крайността на световото знание и безусловното на вярата. Ето защо тази вяра по същността си е винаги индивидуална и има основание в своята конкретна историчност. На нея ù са чужди всяко институционализиране и свързаният с него култ. Подчиняването ù на безспорни авторитети води до риск за пореден догмат.

Само чрез свободно взето решение, в неограничената от всякакви условности комуникация истинската човешкост (Menschsein) би могла да добие действителност. Затова и философската вяра е вяра във възможността за безпределна комуникация между човек и човек. Една увереност в „радикалната откритост“, надмогваща всеки нихилизъм, породен от неокончателността на всяка устоявана истина.

Отнемайки на другия правото да има своя истина, защитавана със собствени аргументи, ние сякаш сами заглушаваме изконния си вътрешен глас, който единствен зове към единение в духа. 
Само в положеното усилие другият да бъде разбран ние достигаме до себе си, разбираме себе си в екзистенциалната общност и само тогава може да се възвисим и да преживеем себе си в истинското битие.

Валери Борисов