Една фурия на 90

В своята биографична книга “Една фурия на 90”, в съавторство с драматурга Юрий Дачев, Стоянка Мутафова разкрива „гаменския” си нрав, както сама го определя. Деветдесетте години не са я укротили, не е притихнало любопитството й, нито са се замъглили преценките й. Нито пък е станала по-лесен човек. Не, не е! Същата непредвидима, бушуваща виелица си е и сега, както и преди. Стояна и на сто ще бъде дете, което бързо забравя лошото, опасностите, разумните доводи. Любопитството й ги изтрива. Как да не завиждаш? Светът минава през сетивата й, дава им острота и сила, които са наистина феноменални. Светът в очите на Стояна е пълен, цветен, тъжен и смешен в мяра, непостижима за другите. Тя е от онези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-необятни ти се струват. Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбеността и тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече Стоянина, не кикотът. Всеки човек си има пейзаж, вещ, някакво обкръжение, с които портретът му става истински точен. За някои – лъскав автомобил, за друг ковьорче с еленчета, за трети – бетонна ограда, за Стояна – лудналата, неподстригана драгалевска градина, сред която тя говори за подстригването на мравките. В детството си много обичах да препрочитам една книга със заглавие „Тайната градина” – споделя артистката. - Все си представях тайнствено преплетени лиани, гъста зеленина, обрасли пътеки. Исках и моята градина да носи нещо от тази тайнственост, нищо, че беше маломерна. Пролетта след моята първа зима в Драгалевци ми донесе едно хубаво запознанство. Един ден, както си нося вода с кофите, зад гърба ми се приближи някой. Обръщам се: виждам немлад вече мъж с благородна физиономия, същински Жан Валжан. Той ми направи чудна градина. С храсталаци и неподстригана зеленина, с тайнствени романтични кътчета, с хубаво подредени камъчета, които не разрушават естествения й вид. Израстна и пътека от незабравки. Гъста и синя. Сякаш мъжът ми беше написал с невидима ръка „Не ме забравяй!”. Стояна носи толкова сила и необикновеност, че дори в ситуации, които налагат единствено смирение, нейното присъствие дава надежда за друго: Светът е в човешки ръце. Съдбата е отстъпчива. Годините нямат значение. Не е съвсем така, обаче е истинско щастие, да се докоснеш до човек, който може да те накара да повярваш в това. Не е ли тя живото доказателство!? Как да не повярваш, че е човек, пред който времето се прекланя и отстъпва? Историите, в които неусетно въвлича читателя, са разказани по неин си начин – неимоверно забавно и увлекателно: с щипка усмивка, доза смях и малка порция носталгия по отминалото време, по спомените за ония добри приятели, които са се преселили в друг свят... Годините не са ограбили от лицето й младостта. Напротив – обогатили са я. Всяка бръчка е белег за „разплакани усмивки и усмихнати сълзи”, за подарена радост. Макар и на цели 90 години, тя твърди, че още има сили да играе и с всеки изминал ден го доказва. Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест, пощада... – споделя Стоянка Mутафова. - Знам, че зад гърба ми някои мърморят: „Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?” Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви! На никого мястото не съм затулила, нито ролята съм изяла. Не ща никой да ми сваля шапка, ама тоя театър ние, дъртите, сме го създали. Няма що някой да ми го признава, важното е, че аз го знам. Чудото Стояна играе, учи текста с лупата, готова е дори да стегне куфарите си за пътешествие… Такава е тя – Стоянка Мутафова – една неуморна фурия на 90. Истинска, неподправена. И може би ще спре да играе тогава, когато се подстригват мравките, в едно слънчево куково лято.