Детството на Каспар Хаузер

"През пролетта на 1987 година в една от класните стаи на 111-о училище на улица Стоян Милитару, момченце на седем и половина става от чина си и видимо неспокойно се отправя към бюрото на другарката Поп. Другарката Поп е дебела, прическата ѝ винаги е по модата, носи зелена риза с буфан ръкави и притежава впечатляващи мустаци. Момчето е дребно за възрастта си и изключително слабо. Стаята мирише на терпентин, паркетът изглежда влажен, над чина има портрет на другаря Николае Чаушеску, а до него стои знамето на Социалистическа република Румъния. Децата тъкмо са изпели химна на Републиката и в стаята е настанала тишината, която обичайно предхожда първия учебен час.

– Другарко?!

– Какво има, Станеску?

– Ами за закуска ядох (тук читателят трябва да запълни неизреченото със закуска, предизвикваща диария)...

Ръката на другарката инстинктивно се насочва към рулото тоалетна хартия, стоящо до прускосиния дневник. Ръката е пълничка, изглежда мека, момчето обаче знае, че тази ръка може да размахва с безкрайна жестокост линията, че може да щипе и да скубе за перчемите.

– Станеску, знаеш ли колко ми е писнало от твоите проблеми? Момченцето подскача от крак на крак, размахва нервно ръце пред бюрото ѝ. Усеща как студената пот бликва през разширените от паниката пори на кожата му.

– Много ви моля, другарко!

– Станеску, ще стискаш като другите, докато удари звънецът.

– Ама не мога. Честна дума, не мога.

– Не излизаме от клас по време на часа.

Дясната ѝ ръка държи рулото тоалетна хартия, а лявата се насочва към дървената линия. Но е твърде късно. От първите чинове се дочува хихикане, а пък миризмата бързо напредва към бдителните ноздри на другарката Поп, чието кръгло лице става червено като рак.

– Напусни, Станеску! Бързо вкъщи и утре те чакам с майка ти, с госпожа учителката, нали? (Оставам на вас да изпълните последните изречени думи с цялата омраза, жлъч и пролетарски гняв, които можете да си позволите.)"

Из книгата