Да служим на народа. Eдна любовна история

Завладя го предчувствие за нещо, което щеше да се случи. Фитилът беше запален и вече бе късно да се угаси. Любовта го чакаше като мощен експлозив, като вече заложена под краката му мина. Проблемът не бе в това, че знаеше за съществуването й, а в съзнаването, че е заровена на пътя, който се налагаше да поеме. Бе оставил вратата полуоткрехната и през нея виждаше на вечерната светлина как врабчетата прелитаха и весело чирикаха в зеленчуковата градина. В главата му се блъскаше хаос от мисли. Не проумяваше как да избегне мината. Даваше си сметка само че е пред него и че трябва да върви напред. Най-лошото, най-ненавистното и непростимо за него бе прозрението, че щом стъпи върху нея, ще бъде завинаги опозорен и че тялото му ще се пръсне във въздуха. Но от глъбините на душата му, от мозъка на костите му или от друго тайнствено място на съществoто му се надигаше властен копнеж да мине отгоре й, безумна смелост го тласкаше към планината, където беше сигурен, че го чака див звяр. Жената бе все така гола и неподвижна, огряна от ярката светлина. Стоеше като прекрасна и чиста нефритена фигура. Караше го да изглежда примитивен, жалък, похотлив и непристоен. Пронизващият й поглед излъчваше снизходително високомерие и подигравателна усмивка повдигаше ъгълчетата на устните й, отгдето бликна леден извор и охлади отведнъж задушния въздух в стаята.