Вторник, 04 Август 1914 год. ВОЕНЕН ПРЕГЛЕДЪ ВЕЛИКО-БРИТАНИЯ ВЛЕЗЕ ВЪВ ВОЙНАТА ГЕРМАНИЯ НАПАДА БЕЛГИЯ НАМЕСАТА НА РУСИЯ В СЪБИТИЯТА Днес Великобритания обяви война на Германия! Това стана, след като немските войски нахлуха в Белгия и съседните й Холандия и Люксембург. Великобритания надигна глас на протест срещу погазването на неутралитета, гарантиран с договор на тези държави, в отговор на което Германия заяви, че той е “само парче хартия”. ПРОЛОГ Посвещаване Глава 1 22 юни, 1911 г. В деня, когато крал Джордж беше коронован в Уестминстърското абатство в Лондон, Били Уилямс слезе в миньорската шахта в Абъроуен, Южен Уелс. На 22 юни 1911-та година имаше рожден ден. Съ- буди го баща му. Методът за събуждане на тате беше по-скоро ефективен, отколкото внимателен. Той тупаше отмерено Били по бузата, твърдо и настоятелно. Били спеше дълбоко и за кратко опита да не обръща внимание, но тупкането не спря. За миг момчето се ядоса, но после се сети, че трябва да стане. Изведнъж дори му се прищя да стане. Отвори очи и рязко се изправи в леглото. – Четири часът е – каза тате и излезе от стаята. Ботушите му забумтяха надолу по дървеното стълбище. Днес Били започваше работа. Щеше да е първо чирак-въглищар, каквито на неговата възраст са били повечето мъже в града. Искаше му се да усеща повече увлечение към новото си поприще. Решен беше обаче да не изглежда като глупак. Дейвид Крамптън рева като бебе през първия си ден в шахтата и още му викаха Дай Ревльото, ма- кар да бе на двайсет и пет, звездата на местния отбор по ръгби. Вчера беше лятното слънцестоене и през прозор- чето се лееше ярката светлина на ранното утро. Дядото на Били лежеше до него с отворени очи. Когато и да се събудеше момчето, намираше дядо си вече буден. Той му беше казал, че старците не спят много. Били се измъкна от леглото само по долни гащи – Великобритания се наслаждаваше на горещо лято, а нощите бяха меки. Издърпа гърнето и вдигна похлупака. Нямаше промяна в размерите на пениса му, който той наричаше своя малък Били. Продължаваше да си е все същото детско пънче. Беше се надявал да е пораснал малко в нощта преди рождения му ден или поне да му е поникнало някое косъмче, но не. Най-добрият му приятел, Томи Грифитс, роден на същия ден, вече имаше по-дълбок глас и тъмен мъх на горната устна, а малкият му Томи си бе направо мъжки. Това беше унизително. Докато използваше гърнето по предназначение, Били зарея поглед през прозореца. Виждаше се само купчината шкала, металносива планина от стружки и боклуци, изхвърлени от мината – най- вече шисти и варовик. Реши, че сигурно така е изглеждал светът на втория ден от Сътворението, преди Бог да каже: “И нека трева порасте от земя- та.” Лек бриз носеше фин черен прах от купчина- та към редиците къщи. В стаята имаше още по-малко за гледане. Тя беше задната спалня, толкова тясна, че едва побираше единственото легло, шкафа и дядовия нар. На сте- ната висеше избродирана покривка с надпис: ВЯРВАЙ В ПОВЕЛИТЕЛЯ ИИСУС ХРИСТОС И ЩЕ БЪДЕШ СПАСЕН Огледало нямаше. Едната врата водеше до горния край на стълби- щето, другата – до предната спалня, в която се влизаше само оттук. В нея имаше място за две легла, където спяха мама и тате и където бяха спели и сестрите на Били преди години. Най-го- лямата, Етел, вече живееше другаде, а останалите три бяха починали – от морбили, от пневмония и от дифтерит. Някога Били имаше и по-голям брат, с когото бе споделял леглото си преди да дойде дядо. Казваше се Уесли и го беше убила изтърва- на от контрол количка за пренасяне на въглища. Били облече ризата си, същата, с която ходеше на училище вече четвърти ден. Ризите се сменяха само в неделя. Днес обаче имаше нов чифт пан- талони – първите, които му стигаха до глезените. Направени бяха от молескин, плътен непромо- каем памук. Бяха символ на неговото влизане в света на мъжете и той с наслада усети допира на тежкия плат. Сложи си дебелия кожен колан и бо- тушите, които бе наследил от Уесли, и слезе. Холът заемаше по-голямата част от приземния етаж, петнайсет квадратни фута, с маса в средата и огнище в единия ъгъл. Домашно изтъкана черга покриваше каменния под. Тате седеше на масата и четеше стар брой на „Дейли мейл”, а в основата на дългия му остър нос се крепяха чифт очила за четене. Мама правеше чай. Остави чайника, це- луна момчето по челото и рече: – Как е малкият ми мъж на рождения си ден? Били не отвърна. “Малкият” го нарани, защото наистина беше малък, а “мъж”-ът – защото зна- еше, че не е такъв. Отиде в кухнята. Потопи те- некиената купа в бъчвата с вода, изми лицето и ръцете си и изля излишната вода в плитка камен- на мивка. В помещението имаше и бакърена вана, която се топлеше на огън, но нея използваха само в събота, когато се къпеше цялото семейство. Бяха им обещали течаща вода скоро. В някои от миньорските домове вече имаше. Семейството на Томи Грифитс беше сред късметлиите. Били още се дивеше как може да отиде на гости, да завърти кранчето и да получи чаша студена вода, без да му се налага да разнася кофа до помпата на ули- цата. На хората в Уелингтън Роу, където живееше и семейство Уилямс, все още им се налагаше да си носят вода от вън. Върна се в хола и седна на масата. Мама поста- ви пред него голяма чаша подсладен чай с мляко. Отряза две дебели порязаници от един самун до- машен хляб и извади от долапа под стълбището парче сланина. Били събра длани, затвори очи и рече: – Благодаря ти, Боже, за храната. Амин. После отпи малко чай и нареди сланината на хля- ба. Бледосините очи на тате го погледнаха иззад вестника. – Посоли си хляба. Под земята ще се потиш. Бащата на Били работеше за Федерацията на ми- ньорите в Южен Уелс, най-силния профсъюз във Великобритания, както той никога не пропуска- ше да отбележи. Наричаха го Дай Профсъюза. Много мъже се казваха Дай, съкратено от Дей- вид или Дафид, както се произнасяше на уелски. Били научи в училище, че името Дейвид е попу- лярно, защото така се казвал светецът-патрон на страната, както Патрик в Ирландия. Всичките Да- йовци се различаваха не по фамилиите си – почти всички в града бяха Джоунс, Уилямс, Евънс или Морган, – а по прякорите си. Рядко се използваха истинските имена, ако вместо тях хората можеха да си измислят смешни прякори. Били се казваше Уилям Уилямс, затова му викаха Били Двойния. Жените понякога получаваха прозвищата на съ- прузите си, затова мама се казваше госпожа Дай Профсъюза. Дядо слезе, докато Били лапаше втората си фи- лия. Въпреки топлото време носеше яке и жилет- ка. Когато изми ръцете си, седна срещу момчето. – Не изглеждай така нервен – посъветва го той. – Аз слязох в шахтите на десет. Моят баща пък бил още на пет, когато неговият баща го свалил там на гърба си. Работел е от шест сутринта до седем вечерта. От октомври до март не е зървал дневна светлина. – Не съм нервен. – Това не беше вярно. Страх го беше дори да стане от масата. Дядо обаче беше добър и не продължи темата. Били го харесваше. Мама се държеше с Били като с бебе, тате пък бе строг и язвителен, но с дядо се спогаждаха добре, като двама възрастни. – Слушайте – повиши глас тате. Никога не си купуваше „Дейли мейл”, парцал, обслужващ де- сни интереси, както го наричаше, но от време на време го взимаше от някого другиго и го четеше вкъщи на глас, подигравайки се на глупостта и двуличието на управляващите. – Лейди Даяна Манърс е била критикувана, че носи една и съща рокля на втори пореден бал. По-младата дъщеря на херцога на Рътланд е спечелила наградата за най-хубав дамски костюм на бала в Савой за из- ящния си корсаж, комбиниран с дълга пола с об- ръчи. Наградата е двеста и петдесет гвинеи. – Той свали вестника и каза: – Това ти е заплатата поне за пет години, Били, моето момче. Ето и още: „Тя обаче си спечели неодобрението на модните специалисти, като се облече по същия начин на партито на лорд Уинтъртън и Ф. Е. Смит в хотел “Кларидж”. Твърде много хубаво не е на хубаво, коментираха те”. Той отново вдигна глава. – По-добре да смениш престилката, мамче – по- дкачи той жена си. Не би искала да си спечелиш неодобрението на модните специалисти. На мама не й беше забавно. Носеше стара кафява вълнена рокля с кръпки на лактите и петна под мишниците. – Ако имах двеста и петдесет гвинеи, щях да из- глеждам по-добре от оная фръцла – не без огор- чение отбеляза тя. – Тъй си е – рече дядо. – Кара винаги си е била хубавица като майка си. – Името на мама беше Кара. Дядо се обърна към Били. – Баба ти беше италианка. Мария Фероне. – Били знаеше, но дядо обичаше да суче все същите истории. – От- там майка ти има тая разкошна черна коса и очи. Сестра ти и тя. Баба ти, най-хубавото момиче в Кардиф, избра мен! – Внезапно помръкна и про- дума тихо: – Ех, хубави дни... Тате се понамръщи – подобни приказки при- ближаваха разговора до плътските страсти, – но мама се поразведри от комплиментите. – Ах, да. Мен и сестрите ми ни смятаха за кра- савици. Щяхме да им покажем на херцогчетата какво е хубаво момиче, ако имахме пари за коп- рина и дантели. Били с изненада осъзна, че никога не беше въз- приемал майка си нито като красавица, нито като обратното, макар че в неделите, когато се обли- чаше за седенките в параклиса, тя изглеждаше впечатляващо, особено с шапка. Може би е била красива някога, но му беше трудно да си го пред- стави. – И туй да знаеш – продължи дядо, – в семейство- то на баба ти бяха все умници. Шуреят ми беше миньор, но се измъкна от тая работа и отвори ка- фене в Тенби. Това е животът – морски ветрец, а ти по цял ден правиш кафе и си броиш парите. Тате зачете друга новина. – Като част от подготовката за коронацията, от Бъкингамския дворец са издали наръчник с ин- струкции за събитието, дълъг двеста и дванайсет страници. – Пак подаде очи над вестника. – Това да им го кажеш днес в шахтата, Били. Момчетата ще се радват да чуят, че всичко е организирано добре. Били не се вълнуваше особено от аристокрация- та. Харесваха му приключенските истории, които вестникът често печаташе и в които се разказва- ше за яки, образовани в частни училища мъжа- ги, които залавяха немски шпиони. Според тези истории шпионите бяха навсякъде, въпреки че за нещастие явно бяха пропуснали Абъроуен. Момчето се изправи. – Ще се поразходя по улицата – обяви той и изле- зе през предния вход. “Ще се поразходя по улица- та” бе кодът, с който някой от семейството казва- ше, че ще ходи до тоалетните, които се намираха през половината Уелингтън Роу. Около дълбоката дупка беше вдигната ниска тухлена къщурка с ла- маринен покрив. Имаше две отделения, за мъже и за жени. Седалките бяха двойни, така че човек винаги влизаше с някого другиго. Никой не знае- ше защо строителите са избрали такова решение, но всички се опитваха да се възползват максимал- но от него. Мъжете зяпаха втренчено напред и не продумваха, но както Били дочуваше, жените често обменяха клюки. Миризмата бе задуша- ваща, дори човек да я надушва всеки ден. Той винаги се мъчеше да диша колкото е възможно по-малко вътре и често излизаше в полунесвяст. Мъж на име Дай Лайньо периодично изгребваше дупката. Когато Били се върна, с радост видя, че сестра му Етел седи на масата. – Честит рожден ден, Били! – извика тя. – Тряб- ваше да дойда да те целуна преди да слезеш в шахтите. Етел бе на осемнайсет и Били нямаше как да не види колко е красива. Махагоновата й коса се къдреше независимо от прическата й, а очите й дяволито блещукаха. Може би мама бе изглежда- ла така някога. Черната й рокля и бялото боне на домашна прислужница само ласкаеха външния вид на сестра му. Били обожаваше Етел. Освен хубава, тя беше за- бавна, умна и смела, а понякога спореше дори и с тате. Обясняваше на Били неща, които другите отказваха да му споделят, например тая месечна случка, наричана от жените Проклятието, или какво точно бе непристойното поведение, заради което англиканският викарий трябваше бързо да напусне града. Сестра му беше най-добрата уче- ничка от първия до последния си клас и есето й “Моят град или село” спечели първата награда в конкурса на вестника “Саут Уелс Ехо”. Наградата бе екземпляр от “Атлас на света” на Касел. Тя целуна Били по бузата. – Казах на домоуправителката госпожа Джевънс, че ни свършва ваксата и че трябва да взема още от града. – Етел живееше и работеше в Тай Гуин, ог- ромния дом на херцог Фицхърбърт, една миля на- горе по планината. Подаде на Били нещо, увито в чист парцал. – Откраднах парченце кейк за теб. – О, благодаря ти, Ет! – Били обичаше кейк. – Да ти го сложа ли в кутийка? – попита майка му. – Да, благодаря. Към кейка в тенекиената кутийка мама прибави още две порязаници хляб и сланина, поръсена със сол. Всички миньори си имаха такива ку- тийки. Ако носеха храната си в платнени кърпи, мишките щяха да я изгризат преди сутрешната почивка. Мама рече: – Когато ми донесеш първата надница, ще ти сло- жа и парче варен бекон. В началото платата на Били нямаше да е голяма, но и тя щеше да е в помощ на семейството. Той се чудеше колко джобни пари ще му позволява мама и дали ще стигат, за да спести за колело – искаше колело повече от всичко на света. Тате попита Етел: – Как вървят нещата при големците? – Добре, спокойно. Херцогът и принцесата са в Лондон за коронацията. – Етел хвърли око на часовника върху камината. – Скоро ще станат от сън – трябва рано да стигнат до Абатството. На нея няма да й се хареса – не е свикнала да се съ- бужда рано, – но няма как да закъснее за краля. – Съпругата на херцога, Беа, бе величествена руска принцеса. – Ще искат да заемат местата най-отпред, за да гледат спектакъла – отвърна баща й. – О, не, човек не може да сяда където си ще – поправи го Етел. – Специално са измайсторили шест хиляди махагонови стола, с името на всеки гост, изписано със златни букви на облегалката. Дядо се намеси: – Еха, безполезна работа! Какво ще правят с тях после? – Не зная. Може да си ги приберат като сувенири. – Кажи им, че и ние искаме – сухо отбеляза тате. – Само петима сме, а майка ти няма къде да седне. Трябват ни столове. Когато тате се правеше на интересен, често наис- тина бе разгневен. Етел подскочи. – О, съжалявам, маме, не помислих. – Стой си, твърде съм заета, за да сядам – успокои я мама. Удари пет часът. – По-добре да си там рано, Били, мойто момче. Почни както би искал да продължиш – каза тате. Били с неохота се изправи и взе кутийката си. Етел го целуна още веднъж, а дядо стисна ръката му. Тате му връчи два шестинчови пирона, ръж- дясали и малко криви. – Сложи си ги в джоба на панталоните. – Защо? – Ще видиш – усмихна се тате. Мама подаде на Били малка бутилка студен чай с мляко и захар. – И помни, Били, Иисус е винаги с теб, дори в шахтата. – Да, мамо. Виждаше насълзените й очи и се извърна, за да не заплаче и той. Взе шапката си от кукичката на стената. – Ами, довиждане – рече той, сякаш просто оти- ваше на училище. Излезе. Досега лятото беше горещо и слънчево, но този ден небето се мръщеше и даваше вид като да вали. Томи чакаше, подпрян на стената на къща- та. – А, ей те, Били. – Ей те, Томи. Поеха по улицата рамо до рамо. От училище Били знаеше, че Абъроуен някога е бил малък пазарен градец, където фермерите от околните хълмове са продавали стоката си. От горния край на Уелингтън Роу се виждаше ста- рият търговски център, с отворените кошари за говеда, сградата, където се продаваше вълна и англиканската църква – всички от едната страна на река Оуен, която всъщност не бе много по-го- ляма от ручей. В последните години градът беше прорязан като рана от железопътна линия, която свършваше при шахтите. Къщите на миньорите бяха плъзнали по склоновете на долината, стоти- ци сиви каменни домове, покрити с покриви от плочки. Строени бяха в дълги сучещи се редове и следваха извивките на планинското подно- жие. По-къси улички ги пресичаха и се спускаха стремглаво към дъното на долината. – С кого мислиш, че ще те сложат? – попита Томи. Били сви рамене. Новите момчета обикновено ги придружаваше един от заместниците на управи- теля. – Няма как да знам. – Дано ме сложат в конюшните. – Томи обичаше конете. В мината живееха петдесетина понита. Дърпаха количките, които въглищарите пълнеха, по писти, подобни на железопътни линии. – Ти какво искаш да работиш? Били се надяваше да не го натоварят с повече, от- колкото детското му тяло можеше да понесе, но не искаше да си го признае. – Да смазвам количките – отвърна той. – Защо? – Изглежда лесно. Подминаха училището, където до вчера бяха учи- ли – викторианска сграда със заострени като на църква прозорци. Построено беше от рода Фиц- хърбърт, както главният учител никога не се умо- ряваше да напомня. Херцогът все още назначава- ше лично преподавателите и решаваше каква да е учебната програма. На стените висяха картини на героични военни подвизи, а величието на Ве- ликобритания бе постоянна тема за учене. В уро- ците по вероучение, с което започваше всеки ден, се преподаваха суровите англикански доктрини, макар че почти всички деца не бяха от англикан- ски семейства. Училището си имаше комитет по управлението, чийто член бе тате, но той нямаше никаква реална власт и можеше само да съветва. Тате повтаряше, че херцогът се държи все едно училището е негово. През последната години Били и Томи бяха изу- чили основите на миньорството, а момичетата усъвършенстваха уменията си по шиене и гот- варство. Били с изненада бе открил, че земята се състои от много различни пластове, като сандвич. “Въглищен шев” бе един такъв пласт – момчето цял живот слушаше словосъчетанието, без да го разбира. Беше научил и че въглищата са всъщ- ност мъртви листа и други растителни неща, сплъстявани хиляди и хиляди години от тежестта на земята над тях. Томи, чийто баща бе атеист, казваше, че това доказва неистинността на Биб- лията, но таткото на Били отвръщаше, че това е само едно възможно тълкувание. В този ранен час училището и площадката му пустееха. Били се гордееше, че го е оставил зад гърба си, макар част от него да копнееше да се върне там, вместо да се спуска в шахтите. С наближаването на шахтата улиците се заизпъл- ваха с миньори, всеки с кутийката си и с бутилка чай. Всичките се обличаха еднакво, в стари кос- тюми, които събличаха на работното място. Ня- кои от мъжете зъзнеха леко, но в шахтите бе тол- кова топло, че всички работеха по долни гащи и ботуши. Всички също така носеха шапки с дебе- ла подплата заради ниските тавани на тунелите, където човек лесно можеше да халоса главата си.